За селото

Най-старото население обитавало земите на този район са траките. Видно е от откритите римски паметници немерени в местността “Калето”, където се е намирала най-близката крепост до древния град Никополис ад Иструм, до днешното с. Никюп. Крепостта е била на главен тогавашен път свързващ Никополис Ад Иструм с гр. Нове - до гр.Свищов. На “Калето” е открита една мраморна плоча и още тогава е изпратена в Археологически музей гр.София. В същата местност е открит и надгробен камък на римски тръбач, служил в пехотна дружина. Надгробният камък в момента се намира на могилата в с.Обединение. Размерите му са: 245/105/70 см.

От старобългарско време има жалки следи от основите на постройки в местностите Кощра, Ялията и Трите могили.

В ново време – Освобождението - Руско-турската война заварва селото разделено на две от р.Ялия. Южната част, която е по-голяма е населена от турското население и Северната част – населена с българи – много по-малка, състояща се тогава от 54 къщи. В турската част е бил и многовековният дъб с височина около 20 м и обиколка на стъблото около 8 м. Същият дъб е повален от гръмотевица през 1977 г.

Преданието говори, че турците са основали селото на мястото на друго разорено българско село през 1770-та г. Легендата за създаване на селото разказва, че през 1805 г. пръв по този край пристигнал Дядо Белчо от Дряновските колиби, който тръгнал да търси широка и хубава мера, годна за земеделие и с изобилна вода. Харесал му е този район и се явил при тогавашния турски чорбаджия Абдула Ага. Този първи заселник бил добър строител и дърводелец и след изпитание получил разрешението да се засели там при едно условие - да доведе от Балкана още десетина български семейства, които през празничните и почивните дни да поработват ангария (безплатно) на Абдула Ага.

Дядо Белчо се върнал в родното си село, придумал верния си приятел Кара Тодор, събрали близки и роднини - на първо място синовете си: Геньо (син на дядо Белчо) и Кара Върбан (син на Кара Тодор) и с още седем семейства се заселват през същата 1805 г. На следващата година към селото вече тръгват голям поток от преселници от Дряновско, Габровско и Еленско. Всички били добри майстори: зидари, дърводелци, шивачи, та дори и гайдари и кавалджии.

Интересно тълкуване имат имената на така създадените две селища. Специалистите търсят връзката и при траките и при римляните, но по същество имената Мекиш и Тенча са единствено свързани с красивата и плодородна природа в околността. Мекиш означава “меко дърво” от вида на явор, клен, но в храстовидния им вид. По това време околността е била обрасла с тези много красиви храсти с червеникави листа и медоносни цветове. Тенча също носи име свързано с богатия край - то означава “буен извор” или “силна вода”.

Благодатната земя и колоритната природа били причина много бързо селището да нараства. Така през 1835 г., както споменахме по-горе българските къщи са наброявали 54. Скоро хората се сдумали за свещенник. Първият такъв е поп Никола.

Тогава за строеж на църква в турски времена и дума не можело да се спомене. Започвали през нощта по-куражлии да копаят тайно основите, но през деня турците ги заравяли. В същото време поп Никола тайно изготвил и написал план за църквата и при преминаването на видинския валия, пътуващ от Търново за Видин през селото, успява да се срещне снего. Поднася му фермана и получава благословията за построяване на църква. Така първият църковен храм е издигнат през 1839г. и на 14.10 същата година е осветен. Той съществува до 1908 г., когато се взема решение на негово място да се издигне нов по-голям храм и това е днешния - “Света Параскева”. На 25.10.1909 г. търновският митрополит Антим освещава новата църква, намираща се в с. Мекиш. Заедно със това се построява и още един църковен храм, в с. Тенча през 1873г. носещ името “Архангел Михаил”.

Първото килийно училище в селото е основано през 1856 г. – цели 22 години преди Освобождението.

Колко будни и жадни за наука и просвета хора са живяли в това селище, което постепенно се разраства и двете села Мекиш и Тенча вече почти нямат граница и най–важното - гледат заедно напред за доброто на хората! И така пак под крилото на църквата и църковното настоятелство, организирано от поп Никола, се слага началото на голямото просвещение. Училището съществува до 1892 г., защото през следващата година е построено ново такова. А през 1919г. е дадена идея за построяване на прогимназия. Строежа и е започнал през 1927г. и е завършен септември 1929 г. – само за две години. През 1960 г. е завършена и втора училищна постройка. Училището тогава се е именувало “Съгласие”, като и до момента името му не е променяно.

Читалищната дейност и подготвителният период за основаване на читалище започва от учителя Атанас Илиев през 1898 г. и на 14.02.1900 г. се обявява основаването на първото читалище под името “Развитие”, като тогава същият този учител Атанас Илиев открива и първото вечерно училище. През 1953 г. читалището се преименува на “Просвета”, както се казва и сега. Сградата на читалището е строена от 1968 г. до 1974 г. С красивите си фоайета, голям салон с красив балкон и още по-красиво оформена сцена, тя конкурира по архитектура и вътрешно оформление много паметници на културата.

През 1883 г. е създадено първото Благотворително дружество “Съгласие” от учителя Константин Каранешев и е имало характер на спестовно-кредитно сдружение. През 1905 г. под идеята на Атанас Илиев дружеството се е вляло в читалището с цел подпомагане на бедни ученици.

На 8 май 1912 г. е основана кредитна кооперация “Прогрес” под името “Земеделско спестовно взаимно дружество” - основано от Никола Ангелов Върбанов. Основаването е съвпаднало с Балканската война. След войната се открива и потребителски магазин.

През 1923 г. селото наброява вече 280 къщи с 1 400 жители. Характерният стил на строителство е каменната зидария, както на оградите (доварите), така и на къщите.

Първият водопровод на селото е започнат през 1926 г. и завършен през 1928 г., като този водопровод в момента е действащ. Също през 1928 г. в селото се появява и първият телефон.

През 1930г. е отпечатана първата книга, наречена “Юбилейна книга”, която има за цел да проследи и разкаже, позовавайки се на спомените на будни просветни и църковни деятели, за историята и жителите на селото. Тя е написана от Александър Петков, тогавашен библиотекар в читалището.

Цитирам:

Поводът за издаването й са няколко годишнини:

Книгата съдържа 215 страници. Отпечатана е в съкратен вариант, защото не са достигнали средства. В нея е отразена чрез таблици много интересна статистика за прираста на населението: женитби, раждания, погребения, брой на ученици по години /набори/.

Цитирани са точно спомените на стари жители. Поместени са и портрети на много видни църковни и просветни деятели.

Отделено е и завидно място на поезията на немалкото писатели, родени тук и възпявали този край. Това са: Атанас Илиев, Слави Дим. Хаджи Славчев, Александър Земни /Александър Петков/.

Като мото на книгата е помесено стихотворението на Ник. Ракитин “Читалище”, написано точно преди отпечатване на книгата, сякаш специално за това.

Пльвенъ 1930 г. Ник. Вас. Ракитинъ

Здравният дом е завършен и открит през 1950 г. Летният кинотеатър е завършен и открит през 1960 г. Сградата, в която се помещава Кметството и Администрацията на двете кооперации е построена в периода 1965/1972 г.

Именуване на селището:

Първо се създават две села с имена Тенча и Мекиш, както беше споменато вече по-горе. От 1941 г. до 1947 г. двете села заедно се именуват Княз Симеоново. След настъпилите политически промени в страната за период от 6 месеца името на селото е Ботево, след което бива преименувано на сегашното си име Обединение - символ на единството на двете села, Тенча и Мекиш.

Общо за землището:

Земеделската територия на селото е от 52 849 декара. Обработваема земя – 41 911 декара. Селото се простира на площ от 2 913 декара. Водни течения 542 декара, два микроязовира, водоеми, рибарници 45 декара. Стадион 15 декара. Селскостопанско летище 95 декара. Селото е много добре водоснабдено с общо 38 км. водопроводна мрежа. Има и 9 бр. водопойни чешми.

Улиците на селото общо са 32 км., а зелените площи – паркове общо 64 декара. Поминъкът на населението е селскостопанско производство: земеделие и скотовъдство. Реална е възможността на селото за развитие като курортно и туристическо селище. През 1971 г. е сондирана и бликнала първата минерална вода от дълбочина 1 250 м. По структура и състав и по лечебни свойства тя е №1 на Балканския п-ов. Това е посочено в Справочника за минерални води в България.